Анализи

Съвременни измерения на либералната политика [29 септември 2004]

Съвременни измерения на либералната политика Съвременни измерения на либералната политика –
предизвикателства пред българския либерализъм в условията на присъединяване към Европейския съюз

(пълен текст на разработката на Иван Тодоров, бакалавър по политология от СУ “Св. Климент Охридски”, с която той кандидатства в конкурс за стипендии на ЛПИ)

Няма да сгрешим, ако кажем, че либерализмът е най-влиятелната доктрина и светоглед от Новото време насам. Той е оставил сериозен отпечатък върху нашето съвременно мислене, политическа теория и практика и върху самата терминология на гражданското и политическото. Съзнателно или не модерният човек използва термините на либерализма, дори да не е привърженик на неговите разбирания. Целият свят на хората, мислещи обществото изобилства и, нещо повече, е доминиран от понятия, изработени и извлечени от идеите на мислители, които явно заявени или не, принадлежат към либералната традиция. Либералните идеи дотолкова влияят върху нашето съвременно мислене, че дори най-мощните радикални и консервативни противници на либерализма често стигат до нелиберални постановки, тръгвайки от либерални позиции* (Zvesper, J. статия Либерализъм в Блекуел Енциклопедия на политическата мисъл. Център за изследване на демокрацията. София. 1997г.).
Настоящият текст разглежда проблема за състоянието, измеренията и проблемите пред либерализма в условията на разширяващ и преформулиращ се Европейски съюз. Паралелно с това – като тема неизбежно свързана с общото положение на либералните идеи в глобален мащаб – ще бъде разгледано развитието и мястото на либерализма като политическа доктрина в българското политическо пространство. За тази цел първоначално ще бъдат изложени някои от основните класически либерални ценности и постановки, допълнени или ревизирани от съвременните разбирания на либералната мисъл. Това представяне е продиктувано от схващането, че реалната либералната политика има своя фундамент в идеите и размислите на цяла плеяда политически мислители и теоретици на либерализма и отделянето на политическата практика от нейните основания в политическата теория и философия на либерализма, няма да доведе до нищо друго освен до нейното непълно и дори погрешно разбиране. Втората част на есето разглежда проблемите и измеренията на либералната политика в българското политическо пространство, успоредно с предизвикателствата и заплахите, които разширяването на Европейския съюз и неговото преформулиране и конституиране като политическо наддържавно обединение, изправя пред съвременния либерализъм.
Предварително искам да направя уговорката, че настоящото изложение не бива да се приема като израз на евроскептицизъм, на който в ни най-малка степен не съм привърженик. То е израз на убеждението, че с оглед на последователното и искрено спазване на либералните ценности, обединяването на Европа и нейното ново политическо и институционално изграждане трябва да бъде извършвано внимателно, с обмисляне на всяка крачка и преценяване на ползите и вредите, без излишен популизъм и празен ентусиазъм. В противен случай всички сме изправени пред опасността да се окажем участници в един огромен социален експеримент с реално непредвидими последици.
Единственият факт, относно който изследователите на либерализма са единодушни, е разбирането за неговото разнообразие и многовариантност – няма едно твърдо множество от необходими и достатъчни условия, които да отговарят на либерализма като цяло. От тази гледна точка е по-адекватно да говорим за либерализми. Въпреки това богатство и разнообразие на либерализми съществуват определени положения и ценности, които неизменно стоят в основите на различните видове либерализъм и на база на тяхното съчетаване, осъвременяване, преекспониране, реформиране или реабилитиране се формират идейните течения в либералната традиция.
Съществуват няколко основни мислители, които с идейното си наследство поставят фундамента на либералната традиция. В техните идеи се съдържат, естествено често сериозно модифицирани, основанията на различните и разнообразни течения и разклонения на тази традиция.
Джон Лок е един от първите и най-важни първопроходници на либералната мисъл. Привърженик на разбирането за естественото преддържавно състояние на хората, той е един от представителите на волунтаристичната теория за човешкото общество – обществото като договор – схващане, което либералите, независимо от различията си, с определени изменения приемат и до днес.
Според Лок индивидите се отказват от своето естествено състояние, характеризиращо се с пълна свобода и независимост от социални фактори, но и не предлагащо никаква защита от евентуалните своеволия на индивидите, за да могат да гарантират сигурността на своята собственост – разбирана от него като съчетание на свобода, живот и имущество. Тази причина кара хората да се съгласят да отчуждят част от своята свобода, прехвърляйки я на един общоприет и легитимен агент на управлението в лицето на държавата. Границите на властта са ясно дефинирани от обществения договор между индивидите. Те се простират до там, че да дават протекция на основните човешки права срещу нерегламентираното посегателство от страна на едни индивиди срещу други. В този смисъл човешкото общество е доброволно прието ограничение, като институциите са изкуствено създадени от свободните хора. Или както пише Л. Т. Хобхаус “Политическото общество е по-изкуствена организация – договор, сключен с конкретна цел да се осигури по-добър ред и да се подържа общата сигурност.” * (Хобхаус, Л.Т. Либерализмът, от сп. Панорама, тематичен брой “Гражданско общество. Идеология. Интелектуалци”. София. 1995г.) Институциите на властта, според разбирането на Лок и неговите последователи, трябва да пазят основните права, дотолкова, доколкото обществените условия позволяват, но нищо отвъд това. Нещо повече, всяко по-нататъшно действие, използващо задължителната власт на държавата, е неправомерно и може да се приеме като нарушение на договора, на който се базира управлението. Но не бива да се забравя, че опозицията на властта може да бъде оправдана главно тогава, когато се основава на недоволството от нарушаването на трите основни права – живот, свобода и собственост.
Индивидът е в центъра на либералния светоглед, като ключово значение има индивидуалната автономност – идея, повлияна от формулировките на Имануел Кант. Автономността при немския философ може да бъде разбрана като условие, при което индивидуалните избори не са детерминирани от външни фактори като насилие, натиск, заплаха и стечение на обстоятелствата. Тяхното формиране и реализация са контролирани не от каузалните влияния, идващи от неконтролируеми желания, страсти или предразсъдъци, а от разума, разбран като придържане към универсални принципи.* (По Кекеш, Джон. Против либерализма. изд. Критика и Хуманизъм. София, 2001)
Джон Стюарт Мил е другият основен класически теоретик на либерализма и свободата. Според него намесата в действията на индивида е недопустима дори когато те действат ирационално, необмислено и глупаво, стига това да не влияе вредно на останалите членове на обществото. Либералната позиция е тази, която се противопоставя на принудата дори срещу неавтономните действия, стига те да не са обществено деструктивни, да не засягат и да са съвместими с автономното функциониране на другите индивиди. Като последователен защитник на индивидуалната свобода Мил е напълно против патерналистката намеса, оценяваща определена полза и интерес на индивида и налагаща му определени действия в насока на тяхното реализиране. Той смята, че индивидите най-добре знаят какво е добре за тях, но дори и това да не е така, алтернативата да правят грешки на базата на собствените си разбирания за добър живот е по-добра, отколкото да имат управление, което да им налага една чужда на тях концепция за личното им благо. Идея, която често се забравя в наши дни, понякога дори от пламенните защитници на индивидуалната свобода.
Макар този кратък списък с либерални класици да не изчерпва всички влиятелни мислители на либерализма, то той поне ни помага да видим къде са корените на някои от основните либерални ценности, споделяни днес.
Разнообразието и многовариантността на различните видове либерализъм естествено води и до разнородни интерпретации на основните либерални ценности. Съществуват няколко главни разбирания за обществото, политиката и икономиката, които отличават либералите от останалите. Разбира се, всеки списък с либерални ценности може да бъде атакуван, както от привържениците на тази традиция, така и от нейните опоненти. Трябва да се спомене, че в наши дни основният дебат вътре в либерализма се води главно между неокласическите либерали и съвременните социални либерали, които често са на принципно различни позиции. Именно споровете между тези течения ни карат да говорим за ляв и десен либерализъм.
Основните съвременни либерални ценности са свобода, плурализъм, равенство и справедливо разпределение.* (Пак там) Те са мислени от мнозина за изключително важни и най-съществени поради факта, че осигуряват възможност на индивида да живее автономно. Именно затова целта на либералното управление е да създаде политически институции, които поощряват тези ценности и от там поощряват автономността.
Няма да се спираме подробно на тези ценности, но смятам, че известно разяснение няма да е вредно.
Плурализмът гарантира на индивидите в либералното общество възможността да избират, приемат и комбинират съществуващите многообразни разумни ценности и концепции и свободата, от тях, да конструират свои разбирания за добър живот и да живеят според тях. Либералното правителство трябва де е неутрално спрямо всяка една концепция за добър живот и в политиката трябва да се дава предимство на правото над конкретното разбиране за добро. Или както смята Хайек, работа на управлението е да формулира и подържа формалните правила, които са универсални и еднакви за всички и подпомагат гражданите да уреждат живота си такъв, какъвто искат, а не да поставя конкретни цели и да следи за тяхното изпълнение.
Свободата е онова пространство, в което индивидите могат да избират от безбройните концепции за добър живот, гарантирани им от плурализма. Либералният стремеж към свобода обаче не е безусловен, индивидуалната свобода се ограничава от условието, че нейното упражняване не бива да пречи на свободата на другите индивиди. Именно тук се проявява и ролята на държавата като “нощен страж”, формулиращ и контролиращ спазването на общовалидните и общоприетите формални правила за поведение.
Либералната свобода е смес от негативната и позитивна свобода (“свободата от” и “свободата да”).* (За пълно представяне и обяснение на двете концепции виж Бърлин, Айсая. “Две концепции за свободата” в Четири есета за свободата. Университетско издателство “Св. Климент Охридски”. София. 2000г. ) Възникването на либерализма като политическо виждане алтернатива на всяка абсолютна авторитарност предопределя неговото акцентиране върху негативната свобода – свободата от принуда - в класическия и дори неокласическия му вариант. Съвременните либерали обаче обръщат особено внимание на позитивната свобода – възможността за разумен избор. Те често признават, че съществуването на свободата е възможно само в цивилизовани условия, извън тях твърде много външни фактори като ниско образование, доходи, неблагоприятни обстоятелства и т.н влияят на човешките избори. Това е причината, караща либералите да смятат, че трябва да се борим с невежеството, неграмотността, болестите, бедността, несигурността и всички външни фактори, които карат индивидите да действат неавтономно. Тук виждаме ясно противоречие между класиците и неокласиците и новите либерали – ако се стремим да поддържаме нужните цивилизационни условия, според съвременните либерали, за да бъде свободата адекватна ценност, то очевидно на индивидите трябва да бъде наложена концепция за добър живот и те да бъдат “насилени” да направят благоприятен избор. И понеже единственият агент, които има възможност да наложи този избор, е държавата, то нейната интервенция в личните пространства се увеличава недопустимо от гледна точка на класическите либерални разбирания.
Човешките права са друга от основните ценности, които освен това са и предмет на широки спорове сред либералните среди.
Човешките права най-общо защитават условията, необходими за функционирането на човешките същества. Те определят областите, чието нарушаване е недопустимо, тъй като съставляват един минимум от изисквания за човешкото благополучие. Трябва да се спомене, че либералите смятат, че тези права не са юридически позитивно конструирани, а са предшестващи и независимо съществуващи от формалните норми, въпреки че основният смисъл на юридическата система е да защитава човешките права. Отново възникват редица въпроси и спорове, относно това какви точно условия се смята необходими за човешкото съществуване, както и дали правата са само негативни, в смисъл осигуряващи протекция в определена частна сфера на индивида или са и позитивни. Във втория случай се приема задължението на либералната държава да осигурява определени блага на индивидите, необходими за тяхното благополучие. Социалните либерали са именно на второто мнение и с тази им позиция те влизат в конфликт с неокласическите либерали.
Равенство е либерална ценност, която няма единодушно разбиране между либералите в ляво и дясно на политическия спектър.
Либералите са единодушни, че във фундаментално отношение всички човешки същества са равни и би трябвало да бъдат третирани по еднакъв начин и произволното неравенство е най-малкото морално отблъскващо. Всички човешки същества заслужават равна защита и уважение на техните права и единството положение, при което неравностойното отношение и защита са обосновани е само тогава, когато се изисква защита на човешките права като цяло.
От тук нататък интерпретацията на либералното равенство поема по различни пътища. Основният либерален спор е дали защитата на равенството изисква изравняване на възможността на всеки да се възползва от благата, които обществото може да произвежда или изравняване на резултата от усилията да се използва тази възможност. Класическият либерализъм тук е изключително ясен – равенство на старта, неравенство на финала (или по скоро по време на самия живот). Неокласиците като Мизес, Хайек, Нозик са привърженици на тази идея, смятайки най-общо, че трябва да се осигури правната рамка, в която всички индивиди да имат равен шанс да изявят своите възможности и качества, а от там пазарните механизми, амбицията, трудолюбието и дори шанса ще определят техните обществени позиции и материална осигуреност. Съвременните социалните либерали като Ролс, Хобхаус, Дуоркин и т.н. обаче смятат, че стихийните сили, действащи на пазара, водят главно до обществена несправедливост и необосновано неравенство, така че либералната държава трябва да се намеси, коригирайки тези обществени процеси и подпомагайки тези, които не могат да се справят сами. Но все пак, както изтъква Йежи Шацки, това разбиране не води до промяна на основната либерална изходна предпоставка: “остава си убеждението, правилно или не, че в либералното социално инженерство става въпрос да се даде тласък на нещо съществуващо, което не би се нуждаело от никаква помощ, ако не съществуваха изкуствени прегради, които да бъдат отстранени.”* (Шацки, Йежи. Либерализъм след комунизма. Гал-Ико, София, 1996) Това съществуващо нещо е индивидуалната инициатива. Защото това, което в обществения живот е най-важно, става без участието и инициативата на държавата, то се създава именно от индивида. Поне така мислят либералите и именно това различава левите либерали от социалистите. Характерната отлика на либерализма от останалите големи идеологии е, че той акцентира приоритетно и главно върху правата и потребностите на индивида, а не на приоритетите на общността, разбирана като всякакъв вид социална цялост – нация, класа, народ, колектив.* (Пак там)
Въпросът за справедливото разпределение е неразривно свързан с равенството и по-горе ние споменахме за двете основни течения вътре в либерализма. Две основни школи за справедливостта с фундаментални различия се оформят вътре в съвременния либерализъм – едната, основана на теорията на Джон Ролс, и другата –на разбиранията на неокласическите либерали, чиито най-ярък представител е Фридрих фон Хайек.
Идеята на Ролс, най-общо, е следната. Понеже хората живеят в сътрудничество и взаимно съдействие, което по презумпция и на най-ниско ниво е изгодно за всички, то освен всичко трябва да включва и принципите на справедливо разпределение на основните социални блага. Това са фундаменталните блага, от които гражданите се нуждаят, независимо от личната им концепция за благо и добър живот. Тези блага трябва да бъдат създадени и защитени, като и двете дейности предлагат изгоди и натоварване с тежести на сътрудничещите си индивиди. Как тези изгоди и тежести ще бъдат разпределени се определя от принципите на справедливо поведение – равенство в правата и свободите на всички и “социалните и икономическите неравенства трябва да отговарят на две условия: първо, те трябва да съпровождат социалните позиции и длъжности, открити за всички в ситуацията на честно равенство на шансовете; и, второ, те трябва да са от най-голяма полза за най-малко привилегированите членове на обществото.” * (Ролс, Джон. Политическия либерализъм. Обсидиан. София, 1999г.)
На фундаментално различна позиция е Хайек, чиято основна идея за обществото и икономиката е като саморегулиращ се спонтанен ред – каталаксия – ред, който е много по-ползотворен и съдържащ стимули за индивида, а от там и обществено развитие, отколкото управление, насочено към определени цели, а от там неизбежно и към централизация. Преразпределянето, осъществявано от държавата, съзнателно или не, налага на индивидите определени цели и ги задължава да работят за тяхното постигане, вместо управлението да се съсредоточи главно върху формулирането на общи универсални за всички правила и тяхното спазване. Или както казва самият Хайек “Идеята за общото благосъстояние или за общественото добро в свободното общество не може в никакъв случай да се определи като сума от конкретни резултати, които трябва да се постигнат, а само абстрактен ред, който общо взето, не е ориентиран към определена цел, а просто осигурява на всеки член на обществото най-добър шанс да използва своите знания за свои цели.”* (Хайек, Фридрих фон. Принципи на либералния обществен ред. Доклад публикуван в сп. Панорама, тематичен брой Libertas от 1992г.) С други думи държавното регулиране и намеса е нежелателна, а идеята за социална справедливост е не само илюзорна, но и опасна. Справедливостта, разбрана от неокласиците, не позволява коригиране на пазарните резултати или с други думи коригиране на изхода от “игра”, която всеки член на обществото се е съгласил честно да играе, с общовалидни за всеки правила и неизвестен изход. Обратното рано или късно ще доведе до крах на либерална демокрация, а от там пътя към робството и тоталитаризмът е открит.
Нека сега да видим как тези основни мисловни постановки и положения влияят върху българската действителност и практическите аспекти на либералната политика в съвременността.
Колапсът на социалистическата система през 1989 г. кара много анализатори на Запад да обявят окончателната победа на ценностите на либералната демокрация. Нещо повече, популярна стана тезата за “края на историята” на Фукуяма, която по-късно се оказа не само невярна, но и наподобяваща пропагандите идеи от Студената война. Противопоставянето между големите идеологии приключи само на макрониво и се пренесе в тихо съперничество между ценности и разбирания за обществото, политиката и икономиката.
Либерализмът е естественият противник на тоталитаризма. Затова хората, които бяха опозиция на комунизма в бившите социалистически страни, в това число и България, естествено се приемаха за либерали. Гражданското общество от дисиденти по време на старата система се конституираше като опозиция на тоталната, репресивна държава, главно на базата на либералните ценности. Това бяха и основните ценности, прокламирани при рухването на социализма. Повечето от противниците на старата система обаче бяха либерали главно декларативно и номинативно, не заради тяхното нежелание, а поради незнание и непълно разбиране на либералните идеи. Както смята Ейжи Шацки, погрешно е да се счита, че през 1989 г. либерализмът е постигнал голяма победа в Източна Европа. Единственото сигурно нещо е, че комунистическата диктатура бе отхвърлена, но навсякъде в бившите социалистически страни либерализъм се бърка със либерализация.* (Шацки, Йежи. Цит.съч.) Докато първото е една от алтернативите за свободно управление, водеща след себе си специфични разбирания, икономически и политически действия и мерки, то второто просто е единствения възможен път за изход от една диктатура.
В България след 10 ноември мнозина се обявиха за либерали. Но за разлика от думата либерал на Запад, където да се наречеш така и да се приемаш за такъв трябва да имаш специален светоглед и разбирания за обществото и социалните процеси, то тук с термина изключително се злоупотребяваше. Либерал у нас в първите години на прехода се приемаше почти всеки, който бе антикомунист и противник на старото статукво, стига да използваше думата свобода по-често.
По-късно започна еманципацията на българското политическо пространство и оформянето на различните партии, заемащи съответните идеологически ниши с последващите от това съвкупност от идеи, разбирания и ценности. Либералните ценности обаче се разпръснаха из целия политически сектор, без разбира се крайно лявото и дясното. Впечатление прави това, че не се създаде нито една влиятелна партия, която ясно, искрено и целенасочено да изповядва либералните разбирания и да се опитва да ги прилага в държавното управление. Това до известна степен е разбираемо, имайки предвид, че либерализмът и неговите идеи са възникнали в различен, специфичен исторически контекст и в общества с друга политическа култура. За да може той да се развие от философия и практика на типичната негативна реакция спрямо тоталитарната държава, какъвто е случаят в България, до позитивно политическо виждане, съпроводено с определен набор от идеи и ценности, е необходимо не само време, но и развитие на специфични граждански нагласи и чувствителност в нашето общество.
Движението за права и свободи е партията, която почти от своето създаване се декларира като либерална партия. Нещо повече, тя приета е в международните либерални структури и е припозната от тях като представител на либералните ценности в България. Въпреки това, редица фактори в политическите действия и в партийната структура на Движението не само се разминават с тези ценности, но дори напълно противоречат на тях. Макар ДПС да е отворена за всички граждани на България, то нейният елит е преобладаващо съставен от представителите на едно малцинство в страната и макар партията да не е етническа по своята програма, то тя се превръща в такава по характера на своя електорат. Това директно измества приоритетите на политическите действия и намерения на Движението, щом то се окаже на власт, извън либералните разбирания. Равенството и толерантното третиране на всички са основни либерални ценности и ДПС по силата на своя характер и стечение на политическите обстоятелства в България не може да ги изпълни и олицетворява пълноценно. Преференциите и целенасочената икономическа и социална политика, които Движението изисква и осъществява в рамките на настоящата управляваща коалиция, създават впечатление за приоритетно третиране на определена група от българското общество, което най-малкото създава неравенство, нещо противно на либерализма. Дори да приемем, че според социалните либерални идеи държавната намеса се използва за подпомагане на тези, които трайно са в нужда и безизходно положение, за да им се осигури възможност за автономно действие, то ограничаването на мерките до определени групи и райони влиза в противоречие дори с тези по-леви и егалитарни либерални разбирания. Нещо повече, политиката на ДПС влиза в конфликт и с неокласическите либерални постановки, извиквайки прекомерна намеса на държавата и по-този начин чрез наднормено регулиране и подпомагане в определени сектори, какъвто е случаят с фонд “Земеделие” и “Тютюн”, свободният пазар изкуствено се деформира. Ако при това положение все още може да се приеме за свободен, разбира се. Не бива да забравяме предупреждението на Хайек, че всяка държавна намеса в икономиката е нежелателна и ако е неизбежна, то поне трябва да се извършва много внимателно, защото държавата не бива да монополизира нито една от представяните от нея услуги, а още по-малко цели сектори на икономиката. “Всички контролирани от държавата монополи се превръщат в монополи, закриляни от държавата, и се запазват дори когато съществуването им вече е неоправдано.”* (Хайек, Фридрих фон. Цит. съч.)
От политика на ДПС може да произтече още един нелиберален ефект. Дори съвременните либерали, привърженици на държавната намеса, регулираща неравенството и установяваща справедливо разпределение на благата, са единодушни, че тя има единствената цел да ограничи неавтономните действия на индивидите, да отключи тяхната инициативност и да премахне изкуствените пречки, които възпрепятстват изявата на техните възможности. Това, което принципно може да се случи в България, в следствие на псевдолибералната политика на ДПС, е създаване на привилегирована група от населението. Тук не става въпрос само за Движението, но и за всяка партия или политическо лоби, което – прикривайки се зад социалните либерални идеи – насочва вниманието си към определена част от гражданите, без да се съобразява с общата картина.
Нека обясня какво имам предвид. Ако настоящата политика бъде продължена, то либералната демокрация, на която се радваме сега, постепенно ще се превърне в обществена система, в която определени групи изискват да им бъдат зачетени или дарени наготово права или блага, на които мнозинството от хора не се радват без да е изпълнено определено задължение или работа. Дори инициативността да не може да се прояви и разгърне в настоящия момент, все пак това е идеята на справедливото разпределение и подпомагане в дългосрочен план.
Претенциите на различни малцинства се легитимират главно от факта, че в миналото или понастоящем тези групи от обществото, по една или друга причина, са били или са лишени от полагащите им се права или блага. Искането за равнопоставеност естествено е основателно. Но по-нататък основното чувство, което се използва и се манипулира мнозинството е състраданието и най-вече усещането за вина от извършваната преди несправедливост. Бедата е в това, че веднъж научени да получават наготово блага въз основа на тази база, тези индивиди не ги използват за разкриване на техните заложби и инициативност, а се превръщат в мързеливи и постоянно хленчещи същества, постоянно оплакващи съдбата си, разбираемо нерадостна в миналото, но повече от поносима в настоящето. Помощта, която са получили, независимо дали като компенсация на предишните вреди или за стимулиране на автономното им поведение, започва да се приема за естествено полагаща им се, а често и с течение на времето като недостатъчна. Всеки управник рискува сериозно, ако се опита да ограничи подпомагането на определени групи, давано в даден момент, когато наистина е било нужно и което с течение на времето се е превърнало в привилегия. Смятам, че толерантността и справедливостта изискват равностойно и равнопоставено, а не привилегировано отношение.
Другата партия, която декларира своята либерална основа, е НДСВ. Формация, която въпреки “мъгливия” си характер и консолидираност се опитва, когато условията го позволяват, да прилага либерална управленска политика, поне в икономическата сфера.
Както по света, така и в България либералните ценности се припознават и разпръскват из почти целия политически спектър – консерваторите възприемат класическите и неокласическите разбирания на либерализма, а ценностите на социалния и егалитарния либерализъм все повече клонят наляво и към социалдемократите. Смятам, че по своята същност дясноцентристкият либерализъм е запазил повече черти на онези класически разбирания за свободата, правата, обществото, политиката и пазара, докато другият либерализъм рискува да се “размие” в голямото социалдемократическо и социалистическо – в неговите съвременни измерения – море на левите идеи на страстите и популизма. Именно затова смятам, че либерализмът в България трябва да се яви защитник на демократичното общество на свободните индивиди, свободния пазар и ограничената намеса на държавата. Разбира се, либералът винаги е бил чувствителна личност и тази чувствителност трябва да се насочи към тези, които не мога да се възползват и да си осигурят благата, които свободата на инициативите им предлага, като им се осигури най-малкото един минимум, гарантиращ възможността за изява на качествата и способностите им, без обаче тази подкрепа да застрашава свободата и инициативността на останалите български граждани. И ако някой смята, че не можем да оставим съдбата си в ръцете на нещо толкова неконтролируемо, непредвидимо и морално незаинтересовано като свободния пазар, то защо трябва да го правим пък по отношение на нещо толкова тромаво и безчувствено като държавата. Както при всички благоразумни неща явно и тук истината е някъде по средата.
В бъдеще българският либерализъм трябва да насочи усилията си към създаване на гражданска култура у нас и промяна на някои, останали още от тоталитарно време, стереотипи в българското обществено съзнание. Защото либералната държава е невъзможна без онзи специфичен дух на индивидуална отговорност, осъзнати права и инициативна нагласа, които носи свободния гражданин.
Законността е проблем, към който българският либерализъм трябва сериозно да насочи вниманието си. Дори да приемем само неокласическото либерално виждане за държавата, осигуряваща и следяща формалните правила за поведение и оставаща гражданите да вършат, каквото намерят за добре в техните рамките, българската законност пак е в криза. Абстрактните универсални правила и законите, които налага държавата, са една рамка, която дава на индивидите сигурност и възможност да предвиждат поведението на наказателните органи и останалите индивиди при определени техни действия. Това позволява на всеки да определя спокойно различните пътища на постигане на своите цели, без обаче да нарушава рамкиращите правила. Когато обаче “върховенството на правото” е нарушено от някои чрез корупция и заобикаляне на законите, както често се случва в България, тази сигурност на индивида изчезва и невъзможността на базата на законовата рамка той да намали непредвидимите действия на останалите вътре в нея, го връща в неспокойните дни на “естественото състояние”. Това е не само нарушение на основните човешки права на индивида, но и на фундаменталния договор, на който се основав и заради който са създадени обществото и държавната власт.
Европейският съюз е голямото предизвикателство за съвременния либерализъм, не само в България, но и за целия Стар свят. Договорът от Маастрихт постави началото на преформатирането едно обединение с главно икономически аспекти, каквото е Европейската общност, в Европейски съюз, политическа формация с всички произтичащи от това аспекти.
Над десет години след това Европейският съюз още няма напълно ясна представа за своята същност, но пътят напред е начертан – все по-тесен съюз между страните членки, разширяване и обхващане на нови държави, изграждане на Нова Европа на федерален принцип с единно правителство, единна икономика, общо законодателство, европейски съд, прокуратура и полиция, общ пазар и свободни граници и т.н. – както евроентусиастите обичат да казват “Съединени Европейски щати”.
Идеята за изграждане на нов общ европейски дом е повече от чудесно и едва ли има разумен човек, който може да бъде против нея генерално. Средствата и начинът, по които обаче се извършва това обединение изискват прагматична преценка, здрав разум и трезва оценка на всяка стъпка. Намираме се в началото на нещо грандиозно, имащо характера на огромен социален проект. Но нека не забравяме предупреждението на един от най-видните либерали и защитници на отвореното общество на ХХ в. сър Карл Попър – всеки мащабен социален експеримент е изправен пред непредсказуемост и дори крах, ако социалният инженер не предприема малки и добре обмислени стъпки.
Може би позоваването не е удачно, но едва ли някой знае със сигурност, какво ще се случи с обединяваща се Европа от тук нататък. Още повече, че този процес поставя на изпитание някои от основните либерални ценности и разбирания.
Тенденцията е наддържавните европейски органи на трите власти да заместят постепенно основните пълномощия на националните такива. Има вероятност глобализацията и консолидацията на Европа да постави в криза националните институции, лишавайки ги от ефективност и дори от смисъл. Щом едно европейско постановление може да замести съответните елементи от националните законодателства, то на местните законодателни органи не остава нищо друго освен да решават локални маловажни въпроси, а изпълнителните власти да изпълняват директивите спуснати отгоре и да следват политика, изработена в Брюксел.
Това обаче не е такъв проблем, освен може би за онази специфична гласовита група от хора, които са изключително чувствителни на тема държавен суверенитет. Проблемът, който възниква от либерална гледна точка, е как ще бъде осъществяван ефективен контрол върху решенията на тази наднационална власт от страна на гражданството. Властта е конституирана в следствие на доброволния договор на индивидите да се лишат от част от своята свобода в името на защита на сигурността, мира и собствеността (в смисъла на Лок) и тя губи своята легитимност щом надхвърли определени граници. Очевидно, че либералната демокрация има проблеми с политическото представителство на гражданите, което буди недоволството на мнозина. Но щом не може да се справим с отдалечаването и дистанцирането на политическата власт и управлението от гражданството на национално ниво, как може да очакваме това да стане на паневропейско равнище. Това, което плаши всеки радетел на свободата и гражданското участие – от анархиста през либерала до консерватора – повече от държавата с наднормени правомощия, е свръхдържавата с такива. Не бива да изключваме с лека ръка възможността Европейският съюз да се превърне именно в такава свръхдържава.
Нещо повече, Обединена Европа показа на няколко пъти, че когато става въпрос за интересите на съюза е готова да пренебрегне желанията на хората от отделни негови страни-членки. През 1992 г. проучването на общественото мнение в Германия показва, че 84% от германците са за провеждане на референдум за Маастрихтския договор, а почти 70% от тях през 2001 г. са против загубата на марката като национална валута. Такъв референдум не се провежда, а марката заедно с още дузина европейски валути отиде в историята. Право на референдум беше дадено на Дания, но след първоначалния отрицателен вот на гражданите върху страната се оказа силен натиск и това, в комбинация с намерението на датския елит гласуването да продължи докато не бъде получен “правилен” вот, доведе до “да” на следващото допитване. Показателен е и случаят със законно избраната партия на Йорг Хайдер в Австрия. По този начин – без значение дали натискът от страна на Европа е бил разумен или не (той вероятно по-скоро е оправдан) – се потъпкват редица либерални свободи и ценности.
За да бъде осъществена Обединена Европа е необходимо неизбежното силно участие на държавната власт. Но и това не е беда, ако тази власт не се използва за налагане на индивидите на външни концепции за добър живот, понякога чужди на тях и техните желания. Освен това вниманието се пренасочва от индивида към общността, а от там границата до загубата на

Тема
» Политика
» Икономика
» Гражданско общество

Търсене