Анализи

Ралф Дарендорф: Перспективи пред една война, която не иска да приключи [19 ноември 2004]

Ралф Дарендорф: Перспективи пред една война, която не иска да приключи Der Standard, 23-24 октомври 2004

Както президентът Джордж Буш, така и министър-председателят Тони Блеър се нуждаят спешно от ясна стратегия за излизане от Ирак. Извън съмнение е, че и двамата искат да са “вън” като се има пред вид позорния провал на привежданите от тях основания за войната и последвалото одобрение от страна на населението в собствените им страни преди време. Нито един от тях обаче не би искал недостойно оттегляне, при което последният останал в Ирак човек драматично да бъде отнесен с хеликоптер от покрива на някое посолство, а такова изтегляне на войските, което дава ясен сигнал, че дори и да не може да бъде постигната победа, то поне е изпълнена една “мисия”.
Ако се съди по последните им изказвания, то двамата си представят изтеглянето относително просто: през януари в Ирак ще бъдат проведени избори. Избраното след тях правителство ще помоли окупационните войски да се изтеглят в рамките на приблизително една година, което войските ще започнат през следващата ранна пролет. Този сценарий на практика е прост, обаче реалността не е такава.
Първият неудобен въпрос е следният: ще има ли в действителност избори през януари следващата година? Министър-председателят Айяд Алави не се уморява да уверява целия свят, че това ще се случи. Моята собствена преценка обаче е, че като се имат пред вид ежедневните съобщения за бомбени удари и вземане на заложници от страна на “въстаниците” вероятността за избори е по-малко от 50 процента. Но дори и да се стигне до провеждането им, то те със сигурност няма да са честни и свободни във всички части на страната. За обединена държава в момента не може и да става дума, в най-добрия случай Ирак отговоря на потенциална федерация от три държави плюс опърничавия град Багдад.
Разбира се, без избори коалицията е поставена пред наистина сериозни трудности, както естествено и самият Ирак. – Какво трябва да се тогава направи? Търсенето на отговор на този въпрос не би трябвало в никакъв случай да води до пълна безнадеждност. За да бъде открит нов път, би било достатъчно тази стратегия да бъде обмислена отново в светлината на новите факти. Все пак би могло да се допусне, че националните избори в една стремяща се към демократично бъдеще област изобщо не са оптималната първа стъпка в посоката на един либерален ред – преди всичко в ситуация, при която местните групи се съревновават за властта, както в случая кюрди, шиити и сунити.

Правова държава ...

Историята ни учи, че изборите не създават демокрации. Те само потвърждават това, че са налице предпоставки за демократично устройство. При това не са първата крачка в процеса на демократизиране, а последната от една подготвителна фаза, по време на която трябва да бъдат създадени най-малкото две други предпоставки.
Условие номер едно са уредени териториални отношения. В “племенните общества” това в никакъв случай не е лесно начинание; опитът от Босна обяснява защо: колкото и тъкмо мултиетническите национални държави винаги да са били фаворизирани, едно е ясно: след провала на една такава конструкция е невъзможно да не бъде обръщано внимание на стремежите на самите хора. Едва тогава се получават жизнеустойчиви единни общности, които наистина не са идеални, но все пак са в състояние да съставят легитимно правителство – и то такова, което да е и ефективно, и приемливо.
Би било опустошително, ако развиващата се иракско-кюрдска единна общност бъде разрушена в името на абстрактен и несъществуващ повече териториално по-голям Ирак.
Втората предпоставка за провеждането на достоверни избори е сигурността. Може би първоначално това е задача на военните. За постигането на дълготраен мир обаче танковете и непрекъснатата заплаха от въздушни нападения съвсем не биха били достатъчни. Сигурността не изисква не само войски, а и закони и тяхното пълно прилагане – с други думи: правова държавност. Лорд Ашдаун, върховният представител на международната общност в Босна и Херцеговина, показа, че този втори носещ стълб (успоредно с демокрацията и свободните избори) е характерен за всеки “либерален ред”. За него са необходими извънредно смели хора за съдии и силни власти, които могат и да налагат законите, което все пак е възможно.
Освен това подобна стратегия би гарантирала тъкмо в една мюсюлманска страна защита от злоупотреба със закона от страна на религиозните фанатици. Следователно по този начин би могло да бъде приложено нещо като “турско решение”: министър-председателят Ердоган пое именно това предизвикателство, което неговият голям предшественик Кемал Ататюрк си постави за първи път преди почти сто години. Може би Ирак има нужда от един Ататюрк много повече, отколкото от избори.

...преди демокрация

Да се подходи по подобен начин би било естествено по-трудно, отколкото просто да се проведат избори. Изтеглянето на войските също би станало по-комплексно, а навярно и по-бавно. От друга страна такова решение със сигурност би имало по-устойчиво въздействие върху демократичното развитие отколкото съмнително отиване до урните с ограничено участие при избора съответно на едно незадоволително централно правителство. – А може би по този път би се достигнал дори такъв резултат, за който онези, които биха желали да доведат Ирак до свободни избори, действително с ръка на сърцето биха могли да кажат: “Мисията е изпълнена”.

Превод от немски : Т. Полименова

Тема
» Политика
» Икономика
» Гражданско общество

Търсене