Анализи

Жените в политиката – постигането на една идея [10 октомври 2005]

Жените в политиката – постигането на една идея Често големите исторически промени получават своята първоначална легитимация в сферата на идеите, в размишленията на философи и мислители за човешкото общежитие и неговото устройство. Подобно на други идеи, и идеята за политическо и обществено еманципиране на жените е типично модерна. Но макар да получава свой израз и развитие едва през Новото време, тя има своя дълга предистория.
Нека видим кои са факторите, обуславящи и съпътстващи генезиса на женската еманципация и идеята за равноправно участието на жените в политическия и публичния живот. Тяхната поява и развитие ще потърсим първоначално в основните философски течения, в които се разработват идеите, довели до неравностойното третиране на жените. След това ще обърнем внимание на онези фактори, които от своя страна правят възможно зараждането на движението за защита на равни женски права. Накрая ще бъде представена ролята на жената в политиката и обществения живот според разбиранията на съвременните политически традиции и идеологии – либерализъм, консерватизъм и социализъм.

Първи разбирания за обществената роля на жената

Две разбирания за ролята на жените идват от Древна Елада. Те са изразени от двамата най-влиятелни древногръцки философи, Платон и Аристотел, които, въпреки че са учител и ученик, имат коренно различно мнение за женския пол и неговите функции в човешкото съжителство. Това различие е свързано с противоположното им схващане за природата на нещата.
За Платон човешката душа няма пол и затова жените и мъжете не се различават принципно според своите потенциални способности. По природа те са еднакви. Само тяхната проекция в реалния свят като същества от различен пол се различава чисто физически. Именно поради това в идеалната държава на Платон жените могат да заемат равни на мъжете социални роли, ако получат равно обучение, образование и възможности за реализация. Само физическите характеристики на “нежния” пол оправдават различието в тежестта на получаваните задачи.
Докато Платон приема жените за равни на мъжете по природа, а човешката душа за лишена от пол, то Аристотел смята, че неговият учител фундаментално греши по въпроса за природата и вечните идеи. Аристотел не приема, че жените могат да бъдат равни на мъжете. За него представителите на мъжкия пол са по-висши по природа и това не може да бъде заличено от никакви опити за културно или образователно изравняване. Философът приема, че жените са не само естествено по-слаби физически, но и по-слаби в душата си. Според него в природата на нещата се съдържа потенцията им за завършеност. Ето защо подчинената роля на жената се определя от нейните естествени иманентни качества.
Като цяло и двамата древногръцки мислители приемат, че социалните роли на хората трябва да са изпълнени от чертите на индивидуалната природа. Природата на жената е такава, че тя страда от липса на необходимите качества, за да бъде способна да прави информиран избор, а от там идва и присъщата й неспособност да участва в държавното управление.
Според Аристотел женската душа притежава качества, които са й приписани от женското тяло. Оттам се поражда неспособността на жената да участва наравно с мъжа в управлението, дължаща се на нейната физическа слабост спрямо мъжа, т.е. полът на човек детерминира неговите социални роли. Аристотел смята, че основната функция на жената, предписана й от нейната природа, е репродуктивната. Всяка дейност на жената извън семейното стопанство, противоречи на нейната природа и води до отклоняване от естествената роля, в която тя реализира най-пълно своя потенциал. За мъжа, чиято роля в репродуктивния процес е кратка, остават всички дейности извън дома, в това число и политиката. И макар гръцкият философ да заявява, че човек по своята същност е политическо същество, то явно той приписва главно подчинена роля на жената в човешкото съжителство, докато за мъжа са запазени всички функции на властта. Жените не притежават граждански права, защото не са граждани в смисъла на Аристотел. Те не могат да участват в управлението на държавните дела.
Римското право също приписва на жените по-нисък обществен статус. Те не се радват на равни права с мъжете нито в дома си, нито в обществото. Според семейното право на римляните мъжът е пълен господар в семейството, а жената е третирана като негова собственост и е напълно подчинена на волята му. Тя няма право на дял от семейната собственост, нейното наследство е собственост на съпруга, включително и брачната зестра.
Ограничените права на жените в Древен Рим се обясняват най-общо със “слабостта” или дори с “глупостта на женския пол”. Тези слабости обаче не се отдават на женската физика, а главно на липсата на здрав разум и на неспособността за логическо мислене при жените. Поради тази причина те нямат право да заемат публични длъжности, нито да участват от свое име в съдебни дела, да бъдат призовавани като свидетели или да сключват договори. Те са причислявани в една група с непълнолетните, робите, осъдените престъпници и невменяемите, т.е. с всички, на чийто разум и преценка не може да се вярва.

Идеята за жената през Средновековието

Римските принципи, съчетани с разбиранията на древногръцките философи, намират отражение в ранното християнство. По това време схващането за подчинената роля на жените в обществото вече доминира и в християнския свят. Блажени Августин заявява, че подчинената роля на жените е част от естествения ред, доколкото е справедливо да се спазва принципът по-нисшият да служи на по-висшия в човешкото общество. Този, който превъзхожда по-разум, трябва да превъзхожда и по власт. Според Августин това е именно мъжът. Подобни разбирания водят до отказ на жените да имат правото да бъдат ръкополагани за свещеници. Тази роля е запазена за добрите членове на църквата, а такива могат да бъдат само мъже. В епохата на ранното Средновековие отново се възражда и схващането на Аристотел, че мъжът като единственото пълноценно човешко същество има основна роля в акта на зачеване, а жената дава само “почвата” да се развие плодът. Това разбиране естествено има импликации в приемането на подчинената обществена роля на “нежния” пол – неговите представителки могат да бъдат само субект на управлението.
По-късно един от най-влиятелните римокатолически теолози, Тома от Аквино, свързва голяма част от разбиранията на Аристотел с християнските догми. Богословът приема схващането, че жените са “дефектни” мъже – mas occasionatus. Все пак появата на жената не е случайна, а е част от Божия промисъл, доколкото е необходима за продължаване на рода. За Тома от Аквино както Господ е първоизточник и цел на човека и цялото Творение, така и мъжът е първоизточник и цел на жената.
Разбирането за подчинената роля на жената влиза по един или друг начин в католическите църковни закони. През 1234 г. се приема официален закон на римокатолическата църква – Corpus Iuris Canonic – който остава в сила чак до 1916 г. Ето какво четем в него: “Същество от женски пол не може да заема църковна длъжност, както според светските закони не може да упражнява и публична длъжност; жена не може да бъде ръкоположена в църковен сан, а ако това стане той ще е лишен от свещен характер, никоя жена, колкото и да е свята, не може да преподава или проповядва в Божи храм; съпругата е подчинена на своя съпруг и е задължена да му служи; жената трябва да проявява много по-голяма скромност от мъжа”.
Разбирането за подчинената природа на жената доминира през цялото Средновековие. То поражда предразсъдъка, че публичните и политическите дейности не могат да бъдат упражнявани от представителки на женския пол. Все пак не бива да се забравя, че през Средните векове голяма част от населението е лишена от право на участие в обществените дела и е само субект на управлението.
Може да се каже, че политическата еманципация на жените е процес, който следва общия процес на гражданска еманципация на човека в епохата на Новото време. Постепенно участието в публичните дела престава да бъде привилегия и се превръща в право.

Ново време за жената

Рационализмът поставя човешкия разум на пиедестал. Той се превръща в стремеж за преосмисляне на всички досега съществували правила и догми, в това число – макар и не пряко – и отношението към жената. Модерните философи вменяват на разума способността да опознае обективно някои истини толкова добре, колкото и самия Бог. Човешкото съществуване бива основано на принципите на свободния разум. Отпада нуждата от трансцедентни напътствия при конституирането на човешкото общество.
Рене Декарт, един от най-влиятелните представители на модерната философия, вдъхновява със своите идеи за способностите на индивидуалния разум мнозина от защитниците на полово равенство. Според Декарт способностите на разума са еднакви както за жените, така и за мъжете, а картезианският метод е универсален и достъпен за всички. Разумът се превръща в основно средство и аргумент в борбата за женска еманципация.
През ХVІІ и ХVІІІ в. се появяват и първите сериозни жени-философи Анн Брадстрийт, Елизабет Бохемска, Маргарет Кавендиш, Мери Шепърд. Въпреки че не посвещават заниманията си директно на проблеми на равноправието, тяхната поява загатва за започналия процес на еманципация на женския пол.
Джон Лок, считан за баща на съвременния либерализъм, приема че обществото възниква на базата на социален договор между свободни индивиди. Той смята, че първото човешко общество е това между мъжа и жената. Това брачно общество е плод на доброволно споразумение между двамата. Лок приема, че всички хора се раждат равни по природа и не прави деление между представители на мъжкия и женския пол, смятайки, че като свободни индивиди с неотчуждаеми права те имат еднаква роля в конституирането на първоначалните параметри на социалния живот. Английският философ развива едно егалитарно разбиране за женската роля. Според Лок властта на мъжа може да се приеме като водеща в семейството, но не и като безусловно господство в обществото и политическия живот.
След края на ХVІІ век се поставя началото на големи социални промени. В епохата на политически революции кулминират идеите за гражданско съзнание и права на човека. Големи, пренебрегвани дотогава, групи извоюват важни права, сред които е правото на участие, пряко или чрез представителство, в управлението. Постепенно възниква гражданското общество, надигат се първите гласове в защита на правата на жените. Това са гласове, отричащи идеята, че биологията поражда социални различия. Именно това е основната идея на породилото се тогава течение, което днес наричаме феминизъм.
В своето есе “В защита на правата на жените” Мери Уолстоункрафт пише, че предразсъдъкът относно подчинената роля на жените се корени в преобладаващото мнение, че те са създадени, за да чувстват, а не да разсъждават и цялата власт, която могат да получат, те трябва да добиват само чрез своя чар и слабост. Тя отхвърля това разбиране и аргументира равните граждански права на жените.
Джон Стюърт Мил в своето есе от 1869 г. “Подчинението на жената” също се противопоставя на принципа на подчинение на единия пол на другия. Сам по себе си този принцип е погрешен, нещо повече той е една от главните пречки пред обществения напредък. Ето защо този принцип трябва да бъде заменен с нов, гарантиращ пълно равенство и недопускащ повече власт или привилегии на единия пол за сметка на другия. Мил смята, че дори да се приеме, че жените играят по-голяма роля в отглеждането на деца и поддържането на дома, то те трябва да бъдат третирани като икономически, политически и социално равноправни на мъжете. Само по такъв начин може да бъде гарантирано справедливо демократично общество.
През ХIХ век се оформят две основни линии за преразглеждане на отношенията между мъжа и жената – либерална и социалистическа. При либералното течениe се акцентира главно на правата на жената. Както вече се спомена, според либералите пълноценното гражданско общество дава равни права. Социалистите акцентират върху виждането, че ролята на жената в обществото може да бъде променено чрез промени в икономическите отношения. Те изхождат от убеждението, че подчиненото положение на жената е икономически детерминирано. В своето произведение “Произход на семейството, частната собственост и държавата” Фридрих Енгелс пише, че господството на мъжа не е вечно, а част от историческото развитие. Той излага идеята, че в историческия процес главни участници са както мъжът, така и жената. За него частната собственост е основна форма на женската експлоатация. Естествено пътят към политическа еманципация на жената минава първо през тази на пролетариата.

Съвременни идеи

Разнообразието от автори, пишещи по въпросите на женското равноправие през XX в., е толкова голямо, че е по-добре да се спрем на някои от основните положения, третиращи женския пол при трите големи идеологии на века – либерализъм, консерватизъм и социализъм.
През миналия век се въвежда пасивното избирателно право. Така включването на жените като участници в политическия живот става факт. До края на века почти навсякъде по света е въведено всеобщо право на политически вот. Разширяването на женското участие в политическия живот като активни носители и изразители на идеи и равни участници в процеса на взимане на решения в обществото е нова цел, към която обществата в съвременния демократичен свят насочват усилията си.
За социализма няма принципни различия във възможностите на двата пола. Борбата между различните класи е в центъра на социалистическото виждане за обществото. Равенството е основна ценност и жената влиза в конфликта, детерминиран от историческите процеси, тъй като при предходните строеве е била експлоатирана. Капитализмът е общество на експлоатираща класа, институализираща своето господство чрез механизмите на държавата и на експлоатирани, които след като се еманципират политически, ще поведат борба за премахване на съществуващия строй. Като част от пролетариата, жените, получавайки много по-голяма социална тежест, отколкото като отделно организирана група, имат възможността да се борят по-ефективно за своите права. Женските права следователно не се разглеждат самостойно, а като част от общите права на експлоатираната класа. Така вместо като пасивни наблюдатели на неизбежните социални промени, при социализма жените приемат ролята на активни равностойни участници в класовата борба. Както при капиталистическото общество работниците са експлоатирани, така и вътре в семейството жената е превърната в прост инструмент на производството. За Маркс и Енгелс премахването на семейството, в по-широкия контекст на премахване на частната собственост, е предпоставка за отхвърляне на този статус. Социалистическата революция ще разруши икономическата основа на традиционното моногамно семейство като реорганизира отглеждането на деца и домашния труд на жената. Разбира се, смятат социалистите, еманципирането на жената няма да стане изведнъж, но премахването на икономическата и материална основа на женското подтискане ще отвори път за преодоляване на всички предразсъдъци, обичаи и идеологии, които го подкрепят.
След конференцията в Бад Годесберг през 1959 г. голяма част от социалистите, първоначално в Германия, а после и в цяла Западна Европа, отхвърлят остатъците на марксизма и приемат социалдемократическите принципи. Една от многобройните форми на тази промяна в левите сили е отношението към половата неравнопоставеност. Новата левица от 50-те до началото на 70-те години на ХХ в. въвежда в обръщение фразата “личното е политическо”. Тя се отнася специално към движението за женска еманципация и права. Смисълът й е, че всички човешки дейности са част от политическото и индивидуалните решения са както публични, така и частни. О това означава и че отношенията между половете са въпроси от политически интерес и могат да бъдат променяни чрез политически дейности. За новата левица мястото на жените в обществото вече не се определя само от характеристики, приписвани им от принадлежността към работническата класа.
Консерваторите и неоконсерваторите, които в наши дни споделят голяма част от класическите либерални възгледи, принципно не са против участие на жените в политиката. Това, което те предупреждават е, че в съвремието прекомерният стремеж да бъде разширено това женско участие не е съобразено със специфичните желания, мотиви и природа на жените, а често и с обществените нагласи. С други думи всички механизми, целящи балансиране на политическото представителство по полове, изисква рестриктивното включване на институциите на държавата, доколкото само те имат ресурс да наложат бърза формална промяна. По този начин ще се инициира промяна, която обаче се извършва по правила, наложени от решенията на мъже и нетърпеливи да участват в политическия процес активистки от различни движения за равноправие. Консерваторите смятат, че в резултат ще се стигне до механично разширяване на политическото участие на жените, а от там е възможно и дори те да бъдат “вкарани” насила в политиката. Според тези разбирания всеки опит за изравняване, който не отчита специфичните характеристики и способности на жените, може да има негативни последици. Още повече, че в природата на мъжете и жените са вградени качества, които те могат да реализират в своя пълен потенциал само в определени сфери. Или с други думи мъжете и жените са добри в различни области и ако те престанат да изпълняват задълженията си в тези области възниква опасност от подкопаване на устоите на обществото. Консерваторите смятат, че при всеки опит за постигане на по-голямо равенство чрез нормативни мерки обществото плаща цена, като понякога тази цена може да е дори свободата. Основното им виждане е, че не човешките права градят социалната стабилност, а изпълняването на човешките задължения. Затова е добре жените, като специфична социална група, да изпълняват естествените си задължения, вместо да желаят промяна в статуса чрез придобиване на нови позитивни права. Общественото развитие е дълъг еволюционен процес, смятат консерваторите, обществото само ще достигне до идеята за равноправие на жените и тогава разширяването на тяхното участие в политиката ще бъде напълно легитимно в социалните нагласи.
Ако се остави на обществото само да достигне до идеята за балансирано женско участие в политическия процес, може да се чака с векове, смятат от своя страна съвремените либерали. Това обаче не означава, че разширяването на женското участие трябва да бъде уредено само от законодателни мерки. Привържениците на либерализма осъзнават, че основната промяна трябва да се извърши преди всичко в обществените нагласи към ролята на жената. Те обаче вярват, че този процес може да бъде иницииран и подкрепян, като всяка нормативна инициатива съпътства пътя към промяна, а не урежда цялостно положението на жените в политиката.
Принципите на либерализма винаги са били използвани в защита на правата на жените и тяхната политическа еманципация. Езикът на правата се противопоставя на традиционите задължения, вменявани на жената като естествени на базата на определени предписани характеристики на ролята на “нежния” пол в обществото. Едно от основните разбирания на съвременния либерализъм е, че във фундаментално отношение всички човешки същества са равни и би трябвало да бъдат третирани по еднакъв начин. Жените и мъжете са с равно участие при сключването на обществения договор и следователно имат еднакви права на политическо представителство. По една или друга причина обаче в обществото се е възприела второстепенна роля на жените в политическия процес, което на своя страна произтича от общото схващане за второстепенната роля на представителите на женския пол в почти всички публични сфери. Именно това според либералите трябва да се промени. За тях пряката намеса на държавата за разширяване на женското участие в политиката накърнява приоритета на индивидуалната свобода. Все пак държавата и гражданското общество носят отговорност поне за премахване на пречките пред половата равнопоставеност във всички социални области. Именно поради тази причина в наши дни всички мерки, насочени към женската равнопоставеност и по-широка представителност в политическия процес, са по своята същност либерални. Основното схващане тук е, че са необходими мерки, които да премахнат формалните пречки пред женското участие в политиката и управлението. Съчетани с политики, целящи промяна на обществените нагласи в подкрепа на половото равноправие, те ще дадат равен шанс на жените.
Характерното либерално разбиране е, че е нужно гарантиране на минимума, който ще даде възможност на жените индивидуално да докажат своите способности, качества и нужда от участие в политическия процес.



Иван Р. Тодоров

(на снимката - Мери Уолстоункрафт)

Тема
» Политика
» Икономика
» Гражданско общество

Търсене