Анализи

Какво движи евроскептицизма? Сигнали между партиите и обществото, идеология и стратегически възможности [2 юни 2007]

Какво движи евроскептицизма? Сигнали между партиите и обществото, идеология и стратегически възможности Лисбет Хууге

Преводът е по текста What Drives Euroscepticism? Party–Public Cueing, Ideology and
Strategic Opportunity

На повърхността, не много се е променило в Европейския съюз /ЕС/. Неговата добре смазана институционална машина продължава да произвежда директиви, регулации и решения. Работите вървят както обикновено. Но отхвърлянето на договора за европейска конституция в сърцето на Европа през пролетта на 2005 г. се оказа повратна точка. Консенсусът, който освобождаваше операторите на машината от отговорност е не просто под напрежение; той е развален.

В случая под въпрос е не просто един отделен резултат, а начинът, по който се вземат решенията. От 1990 г. европейската интеграция е станала измеримо по-спорна – в медиите, в социалните движения и най-важното, политическите партии и общественото мнение на национално равнище (De Vreese, 2003; Franklin and Van der Eijk, 2004; Hooghe and Marks, 2006; Imig and Tarrow, 2001; Pennings, 2006; Ray, 2007; и Kriesi ). В същото време, повече демократичен контрол в процеса на вземане на решения в ЕС – по–силен контрол от страна на националните парламенти, гласуване с мнозинство в Съвета, и повече европейски референдуми – направиха от политическите партии и обществото част от този процес. Свърши ерата, в която относително изолирани елити спазаряваха важни договори в сянката на една незаинтересована и обикновено одобряваща публика.

Публичното оспорване следователно ограничава размера на пазарлъците, които могат да бъда направени и това създава ограничена зона за мълчаливото съгласие при избора на дадена политика (Stimson, 1999). Твърде вероятно е предложенията, които попадат извън тази зона да бъдат оборени. Когато публиката и партиите вземат определена позиция, другите актьори са предизвикани да отговорят. По въпроси, които са от особена важност за общественото мнение и партиите, елитите, по - специално ръководителите в управлението, се опитват да предвидят ефекта от своите решения върху настроенията в страните им. Оттук общественото мнение за европейската интеграция става поле за стратегически взаимодействия между партийните елити в тяхното съревнования за политическа власт (Hooghe and Marks, 2007).

Политизиране, идеология и стратегия

Този специален въпрос поставя на масата две теми. Първата засяга предпочитанията на политическите партии що се отнася до европейската интеграция. До каква степен партиите са движени от стратегически подбуди в контекста на електоралното състезание; до каква степен са движени от трайни идеологически ангажименти? Втората тема касае връзките между партиите и общественото мнение: до каква степен гласоподавателите и партиите взаимно си подават реплики? Чии предпочитания движат европейските решения – тези на гласуващите или тези на партиите? Въпреки че тези две групи въпроси са изследвани независимо един от друг в научната литература, те са тясно обвързани – отговора на един от тези въпроси предполага отговор и на другия.

Една убедителна аргументативна линия представлява гледната точка за формирането на предпочитанията „отдолу – нагоре”, за която предпочитанията на гласоподавателите осигуряват структурата на стимулите, определящи партийното позициониране в електоралната надпревара. Това е доминиращото схващане в анализа на партийното позициониране, специално от перспективата на рационалния избор (Downs, 1957). Идеята тук е, че поне малцинството от избирателите имат стабилни и ясни становища, които въздействат върху техния електорален избор (Zaller, 1992). Гледната точка „отдолу-нагоре” може да бъде разширена до общественото мнение(Stimson, 1999). Политическите партии отговарят на публичните настроения относно европейската интеграция и това ограничава решенията до една зона на мълчаливо съгласие, която не може да бъде отклонена твърде далеч от средния избирател (Carrubba, 2001).

Диаметрално противоположно, но също толкова правдоподобно е схващането, че политическите партии подсещат масовата публика. От Сиймор Мартин Липсет и Стайн Рокан (1967) до Стефано Бартолини (2005) се твърди и емпирично се показва, че структурата на партийната надпревара е едновременно гъвкава и мощна при оформянето партийното позициониране. Според тази гледна точка, политическите партии са организации с исторически вкоренени ориентации, които определят отговорите им на новите въпроси (Marks and Wilson, 2000). Елитите, а не масите притежават последователни идеологически карти, чрез които те могат да осмислят силно технизирани и многопластови проблеми, като тези, които произтичат от европейската интеграция (Druckman, 2001; Jennings, 1992). Гражданите рядко са способни да схванат комплексността на даден проблем и се обръщат за подсказвания (cue) към публичните актьори, специално политическите партии (Ray, 2003; Steenbergen and Jones, 2002).

Изводът, до който последното схващане води е , че за пренареждане на фронтовете обикновено е необходима епохална промяна. Ние знаем, че структурата на вътрешното съревнование силно ограничава параметрите на отношенията към европейската интеграция(Aspinwall 2002; Marks and Steenbergen, 2004; Marks et al., 2006) . Ориентацията на една пария по европейски въпроси може да бъде предвидена доста точно, ако се знае къде тази партия се намира в икономическото ляво/дясно измерение и в неикономическо или ново политическо измерение. Но начинът, по който тези измерения се отнасят към позицията на партията относно европейската интеграция може да се променя в отговор на промени в ЕС и на това как те се пресичат с вътрешната структура на конфликт. Така, след като ЕС се видоизмени от един търговски режим в система от федерален тип, партийните и публичните становища също се промениха (Eichenberg and Dalton, 2007; Marks and Wilson, 2000). В ранните десетилетия на европейска интеграция евроскептицизма се коренеше в опозицията срещу пазарната интеграция (Gabel, 1998). След договора от Маастрихт той прие едно допълнително измерение: защита на националната общност (Hooghe and Marks, 2007; Kriesi, 2007). Промяната в характера на европейската интеграция също може по различни начини да повлияе на вътрешния контекст. Широките европейски правомощия в пазарната регулация изглеждат по-атрактивни за пазарните либерали в социалдемократически режими, отколкото за техните идеологически съюзници в пазарно либерални режими (Brinegar et al., 2004; Marks, 2004). По същия начин, засилването на свръх-национализма може да бъде по-съвместимо с едни концепции за националната идентичност, отколкото с други (Diez Medrano, 2003). Така, според тази гледна точка, икономическият интерес и идентичността формират позициите на политическите партии, но относителната тежест и посоката на тези фактори могат да варират във времето и пространството.

Концепцията за бавната, идеологически филтрирана промяна в партийното позициониране e радикално различна от тази, която схваща партийните предпочитания предимно като приспособяване към електорално - стратегически изискавния. Последното схващане отваря възможността пред това партиите да променят позициите се относно Европа заедно с тяхното влизане или излизане от управлението, да усетят електоралните ползи и да използват Европа като лост за демонстрация на разногласие с политическите опоненти или като стратегия за промяна на политическия дневен ред.

Всяка от тези гледни точки има своите нюанси. Схващането „отдолу-нагоре” се фокусира върху избирателите като източник на партийното позициониране. Партиите могат да получат разбираем сигнал от гласоподавателите дори ако мнозинството от тях не разбират даден проблем. След като едно малцинство от избиратели притежават структурирани позиции, партиите биха могли да приемат сигнал от едно шумно обкръжение. Но проблемът трябва да бъде достатъчно важен за малцинството избиратели. Теорията „отгоре-надолу” разглежда партиите като източник на информация за гласоподавателите. Ако партиите изпратят слаби или смесени сигнали, дали защото се стремят да избегнат съревнованието по даден проблем или защото са вътрешно разделени, това би трябвало да редуцира техния капацитет за подсказване на ориентири.

Марко Щтеенбергер, Ерика Едуардс и Катерин де Врийз развиват един модел, който изследва относителната сила на сигналите „отдолу-нагоре” и „отгоре-надолу”. Тяхната отправна концептуална точка е, че тези типове на подсказване взаимно се допълват и относителната им сила зависи от характеристиките на електоралната и партийната системи, партийните елити и партийните поддръжници. Противно на популярното схващане, авторите откриват недостатъчно доказателства за липсата на досег между политическите елити и гражданите или политиките на ЕС. Те твърдят, че съществуват ясни различия сред партиите: екстремистките партии са най-силни в задаването на ориентири, докато традиционните партии са най-слаби. Причината за това е, че основните традиционни партии привличат относително малко лидери на мнение, а когато лидерството на мнение е слабо, такива са и връзките както „отдолу-нагоре”, така и „отгоре-надолу”.

Матю Гейбъл и Кенет Шиив изследват сигналите и задаването на ориентири сред традиционните партии. При положение, че събират най-големия дял от вота, тяхната връзка с избирателите е от решително значение за това как политизирането влияе върху европейската интеграция. Те твърдят, че тези партии изпращат множество подсказващи послания, а не едно единствено. Главната причина за това се крие във вътрешнопартийните разногласия. Вътрешните спорове създават предпоставки за филтрирано възприемане на подсказващите ориентири от страна на избирателите: те освобождават партийните привърженици от придържането към една единствена партийна линия и ги кара да използват собствените си убеждения когато избират между различните партийни сигнали. Този аргумент е изграден върху прозрението на Джон Цалер ( Zaller, 1992), че където сигналите и ориентирите от страна на елитите се различават, гражданите избират тези ориентири, които са съвместими с техните интереси, ценности и политически предразположения. Партиите не са единни актьори, въпреки че бидейки разделени не е необходимо да бъдат лишени от влияние. Този аргумент предлага уместно обяснение за очевидното разделение между привържениците на проевропейските партии и на евро скептиците в конституционните референдуми например.

Референдумите за европейска конституция през 2005 г. представляват перфектен повод за наблюдения върху начина, по който партиите уреждат проблема между идеологическата правдоподобност и електорално-стратегическите възможности. Както посочва Бен Крам, дилемата е особено изразена при традиционните партии, които са в опозиция, чиято идеология ги кара да подкрепят европейската интеграция, но опозиционният им статут ги предизвиква към конфронтация с управляващите. Крам открива, че партиите придават повече тежест на идеологията отколкото на стратегическото разположение, защото проевропейските традиционни партии в опозиция проявяват тенденция да казват ”Да”, като по този начин застават на страната на правителството. В същото време обаче, споразумението с управляващите струва скъпо на опозиционните партии, защото подкопава способността им за подсказване на ориентири към собствените им партийни поддръжници. Една от причините за това е фракционизмът, един аргумент който е в съзвучие с изследването на Гейбъл и Шийв. Фракционизмът сам по себе си не може да обясни дълбочината на разделението между партиите и гласоподавателите. Крам твърди, че гласоподавателите подхождат към европейската интеграция предимно като към проблем от второстепенно значение, с други думи като към стратегически тест за популярността на националното правителство. Това създава особени трудности за опозицията да оспори на идеологическа основа на вотът „За” конституционния договор, при положение, че това е проект на правителството. Така, там където опозиционните партии не играят играта на стандартната опозиция, е много вероятно техните привърженици да се обърнат към партии на протеста, които експлоатират европейската проблематика за собствени политически цели.

Анализирайки медийните репортажи на националните предизборни кампании, Ханспетер Крийзи оценява силата на динамиката управляващи - опозиция срещу идеологията, за влиянието върху интензивността и посоката на партийното позициониране по въпросите на европейската интеграция в шест западноевропейски страни – Австрия, Франция, Германия, Холандия, Швейцария и Великобритания. Крийзи открива сравнително повече подкрепа за идеологията отколкото за динамиката управляващи - опозиция. Той твърди, че евроскептицизмът е част от едно по-широко ‘ново културно разцепление’ (cleavage), което изправя едни срещу други губещите и печелещите от глобализацията. Освен това, степента, в която партиите хвърлят вината за това чувство на загуба върху европейската интеграция варира в различните страни. Връзката е по-силна във Великобритания и Швейцария, където евроскептицизмът резонира с дълбоко залегнали национални културни тревоги и където европейската проблематика се е превърнала в централна ос за реконструкцията на партийните системи. Много е рано да се каже дали европейската интеграция ще се превърне в универсалното поле на сблъсък между спечелилите и загубилите от глобализацията.

Докато предните автори се интересуват предимно от традиционните партии, Сет Джоли обръща поглед към една специфична група от по-незначителни партии, наречени регионалистки партии. Нетрадиционните, по-незначителните партии често са считани за ядрото на евроскептицизма, а съществуват и достатъчно идеологически и електорално-стратегически причини за това. Но регионалистките партии изглежда не се вписват в тези правила. Като група те са последователно проевропейски в по-голяма степен от други малки партийни групи и почти толкова проевропейски колкото са християндемократите, социалистите и либералите. Това е устойчива тенденция и във времето, и в пространството и на равнище политики на ЕС. Защо това е така? Джоли показва, че регионалистките партии одобряват европейската интеграция отвъд идеологическата съвместимост и електоралните мотиви, защото тя прави малките държави по-жизнени. Един Европейски съюз, съставен от много равнища на власт е неволен съюзник срещу централните правителства.

В заключение ще добавим мнението на Саймън Хикс, който предлага една рационалистка институционалистка рамка за разбирането на евроскептицизма. Хикс твърди, че евроскептицизмът най-добре може да бъде схванат като рационален отговор от страна на граждани (и партии), за които централизираната власт в ЕС е заплаха за техните интереси, а не като дълбоко залегнало несъгласие с политическата система. Подкрепата за и опозицията срещу европейската интеграция са двете страни на една и съща монета – и двете са контекстуални отговори на променящите се интереси. Крайният резултат е такъв, че днешните евроскептици могат да станат утрешните поддръжници на европейската интеграция, ако тяхната съдба се подобри от конкурентната европейска политика. Въпреки че Хикс проучва икономическите основи на евроскептицизма, неговата рамка предлага полезна отправна точка за динамичен сравнителен анализ както на неикономическите така и на икономическите източници, върху които гражданите и политическите партии изграждат своите позиции относно ЕС.

Превод: Страхил Делийски


Aspinwall, Mark (2002) ‘Preferring Europe: Ideology and National Preferences on
European Integration’, European Union Politics 3(1): 81–111.

Bartolini, Stefano (2005) Restructuring Europe: Centre Formation, System Building,
and Political Structuring between the Nation State and the European Union.
Cambridge: Cambridge University Press.

Brinegar, Adam, Seth Jolly, and Herbert Kitschelt (2004) ‘Varieties of Capitalism
and Political Divides over European Integration’, in Gary Marks and Marco
Steenbergen (eds) European Integration and Political Conflict, pp. 62–89.
Cambridge: Cambridge University Press.

Carrubba, Clifford (2001) ‘The Electoral Connection in European Union Politics’,
Journal of Politics 63(1): 141–58.
De Vreese, Claes (2003) Framing Europe: Television News and European Integration.
Amsterdam: Aksant Academic Publishers.

Diez Medrano, Juan (2003) Framing Europe: Attitudes to European Integration in
Germany, Spain, and the United Kingdom. Princeton, NJ: Princeton University
Press.

Downs, Anthony (1957) An Economic Theory of Democracy. New York: Harper &
Row.

Druckman, James N. (2001) ‘On the Limits of Framing Effects: Who Can Frame?’,
Journal of Politics 63(4): 1041–66.

Eichenberg, Richard and Russell Dalton (2007) ‘Maastricht’s Blues: The Transformation of Citizen Support for European Integration, 1973–2004’, Acta
Politica, forthcoming.

Franklin, Mark and Cees van der Eijk (2004) ‘Potential for Contestation on
European Matters at National Elections in Europe’, in Gary Marks and Marco
Steenbergen (eds) European Integration and Political Conflict, pp. 32–50.
Cambridge: Cambridge University Press.

Gabel, Matthew (1998) Interests and Integration: Market Liberalization, Public
Opinion, and European Union. Ann Arbor: University of Michigan Press.

Haas, Ernst (1958) The Uniting of Europe. Stanford, CA: Stanford University Press.

Hooghe, Liesbet and Gary Marks (2006) ‘Europe’s Blues: Theoretical Soul-
Searching after the Rejection of a European Constitution’, PS: Politics and
Political Science 39(2): 247–50.

Hooghe, Liesbet and Gary Marks (2007) ‘A Postfunctional Theory of European
Integration: From Permissive Consensus to Constraining Dissensus’, British
Journal of Political Science, forthcoming.

Imig, Doug and Sidney Tarrow (eds) (2001) Contentious Europeans: Protest and
Politics in the New Europe. Lanham, MD: Rowman & Littlefield.

Jennings, M. Kent (1992) ‘Ideological Thinking among Mass Publics and Political
Elites’, Public Opinion Quarterly 56(3): 419–41.

Lipset, Seymour Martin and Stein Rokkan (1967) ‘Cleavage Structures, Party
Systems and Voter Alignments: An Introduction’, in Seymour M. Lipset and
Stein Rokkan (eds) Party Systems and Voter Alignments: Crossnational Perspectives, pp. 1–64. New York: Free Press.

Marks, Gary (2004) ‘Conclusion: European Integration and Political Conflict’, in
Gary Marks and Marco Steenbergen (eds) European Integration and Political
Conflict: Citizens, Parties, Groups, pp. 235–59. Cambridge: Cambridge University
Press.

Marks, Gary and Marco Steenbergen (eds) (2004) European Integration and Political
Conflict. Cambridge: Cambridge University Press.

Marks, Gary and Carole Wilson (2000) ‘The Past in the Present: A Cleavage Theory
of Party Positions on European Integration’, British Journal of Political Science
30(3): 433–59.

Marks, Gary, Liesbet Hooghe, Moira Nelson and Erica Edwards (2006) ‘Party
Competition and European Integration in East and West: Different Structure,
Same Causality’, Comparative Political Studies 39(2): 155–75.

Pennings, Paul (2006) ‘An Empirical Analysis of the Europeanization of National
Party Manifestos, 1960–2003’, European Union Politics 7(2): 257–70.

Ray, Leonard (2003) ‘Reconsidering the Link between Incumbent Support and Pro-
EU Opinion’, European Union Politics 4(3): 259–79.

Ray, Leonard (2007) ‘Mainstream Euroskepticism: Trend or Oxymoron?’, Acta
Politica, forthcoming.

Schmitter, Philippe C. (1969) ‘Three Neofunctional Hypotheses about International Integration’, International Organization 23: 161–6.

Steenbergen, Marco and Bradford S. Jones (2002) ‘Modeling Multilevel Data
Structures’, American Journal of Political Science 46(1): 218–37.

Stimson, James (1999) Public Opinion in America: Moods, Cycles, and Swings.
Boulder, CO: Westview Press.

Zaller, John (1992) The Nature and Origins of Mass Opinion. Cambridge: Cambridge
University Press.

About the author

Liesbet Hooghe holds the Chair in Multilevel Governance, Department
of Political Science, Vrije Universiteit Amsterdam, De Boelelaan 1081,
1081 HV Amsterdam, The Netherlands, and is also Professor of Political
Science at the University of North Carolina at Chapel Hill, USA.


Източник: European Union Politics , Volume 8 (1), 2007 http://eup.sagepub.com/

Тема
» Политика
» Икономика
» Гражданско общество

Търсене