Анализи

Първият демократично избран президент – Желю Желев, 1992 г. [13 юни 2014]

Първият демократично избран президент – Желю Желев, 1992 г. Автор: Милан Мартинов, политолог

Авторът е доктор по политология към Университета за национално и световно стопанство. Притежава теоретичен и практически опит в сферата на публичните комуникации. Научните му интереси са свързани с механизмите по управление и организиране на предизборни кампании в условията на представителна демокрация. В пет последователни материала ще бъдат публикувани негови анализи, които проследяват предизборните кампании на българските президенти от 1992 г. до 2011 г. Обединени са малко известни факти и събития, които са повлияли на вота през съответната година и е представена организацията на работа в щабовете на спечелилите кандидати.


Първият демократично избран президент – Желю Желев, 1992 г.

През 1992 г. Желю Желев става първият демократично избран президент на Република България. Безспорен е неговият авторитет в партията и обществото, но и до днес много негови съмишленици и/или противници застават зад тезата, че неговата кандидатура е случайна и неуместна.

Много знакови събития в човешката история са плод на случайно стечение на обстоятелствата. В голяма степен и изборът на Желю Желев не прави изключение. Той е сред най-разпознаваемите личности на младата опозиция. Философ десидент, най-вече популярен с книгата си „Фашизмът“. В нея са изброени всички негативни проявления на тоталитарния строй на Хитлер, но един по-общ и задълбочен поглед показва, че същите са част и от комунистическата действителност. Властта е поставена в неудобно положение – книгата е публикувана, тъй като е насочена срещу идеологическия противник (фашизма), но в последствие е забранена заради неудобните наблюдения, приложими и за действащия режим.

Разпознаваемостта и авторитета на Желю Желев в опозицията е голям, но не достатъчно, за да бъде възприеман като неин лидер. Причините за заемането на президентския пост от него трябва да бъдат търсени в събитията около 1990 г. и конструирането на Великото народно събрание. Това са първите всеобщи избори след падането на Комунистическия режим в България. На тях има два основни политически субекта – БСП (пряк наследник на Българската комунистическа партия управлявала през последните 45 години страната) и СДС (съставена от разнородни политически еденици, по-голяма част, от които забранявани и репресирани по време на комунистическия режим).

Двете партии провеждат интензивна предизборна кампания, но по-големият организационен опит и властови ресурс на БСП предопределят крайния резултат. Въпреки очакванията на съвременниците, СДС губи изборите. Същевременно, следствие на постигнатите договорки по време на Кръглата маса, БСП вече е избрала Петър Младенов за председател (президент) на България.

Следват серия от събития довели до неговата смяна и последващия избор на Желю Желев.

В публичното пространство е изнесен видеозапис от нощта на 14 декември 1989 г., когато Народното събрание е обградено от огромен митинг и последният председател на Държавния съвет от БКП Петър Младенов изрича паметните думи “По-добре танковете да дойдат” (1). Разразява се обществен скандал. Случаят е тиражиран в медиите и редица авторитети призовават за незабавна оставка. Трябва да се има в предвид, че към този момент настроенията в обществото са крайни. Голяма част от симпатизантите на СДС са убедени, че изборите за ВНС са манипулирани. Гражданското неподчинение е предотвратено само благодарение на принципната и последователна позиция на лидерите на опозицията (в това число и Желю Желев).

Една искра лесно може да възпламени нова вълна на обществено недоволство, което да ескалира в крайни форми. В тази обстановка, под обществен, а вероятно и партиен натиск, Петър Младенов подава оставка.

Започват нови избори за председател (президент) на Републиката в рамките на Великото народно събрание. Официалната кандидатура на СДС е Петър Дертлиев. След няколко неуспешни опита той е бламиран от собствената си партия и на негово място е предложен Желю Желев. Неговата кандидатура получава необходимата подкрепа и е избран, въпреки малцинството на СДС в състава на ВНС.

Последното дава основание и до днес за множество интерпретации на събитията. Лансира се тезата, че Желю Желев договаря поста с БСП и в частност с Андрей Луканов. Други съвременници (в това число и президентът), твърдят, че в обстоятелствата на ожесточено политическо противопоставяне и постоянни протести на гражданското общество това е била единствената избираема кандидатура.

Каквато и да е истината, избирането на Желю Желев е плод на множество съвпадения и благоприятно стечение на обстоятелствата: БСП издига председател (президент) на Република България; СДС губи изборите, но признава резултата; Петър Младенов подава оставка, но СДС издига кандидатурата на Петър Дертлиев; БСП има мнозинство, но избира Желю Желев.

По този начин на 1 август 1990 г. Желю Желев е определен за председател (президент) на България. Това е ключовото събитие, което е в основата и на спечелването на изборите от 1992 г. Постът на държавен глава го прави още по-разпознаваем в обществото, а правомощията му осигуряват властови ресурс, чрез който премахва редица неблагоприятни политически ограничения, завещани от тоталитарната власт. Същевременно президентът (в институционален план) не е обвързан с негативните процеси в икономиките и пасивите, които търпи правителството от т.нар. Луканова зима. В този смисъл в първия етап на своето управление (докато на власт е БСП) Желю Желев е приеман като символ на опозицията, а след идването на власт на СДС (1991 г.), въпреки тежкото положение в страната, не е обременен от негативите, на които е изложена изпълнителната власт.

Самият Желев разказва, че при изборите за ВНС, БСП разчита на националистически настроения в обществото. Сред обвиненията на левицата е, че СДС ще предаде страната на Турция. Двете години управление на държавен глава от опозицията, показват на българското общество, че организацията като цяло, а и политикът в частност, нямат крайни идеи, които могат да заплашат националния суверенитет. Всичко това превръща Желю Желев в логична кандидатура на СДС за създадения с Конституцията от 1991 г. пост на президент на Република България. Първите демократични избори за държавен глава са насрочени за 12 януари 1992 г.

Събитията, които предхождат вота, се развиват динамично. Цените започват да се вдигат лавинообразно, което ражда и емблематичната фраза на Димитър Попов “За Бога, братя, не купувайте!”. В средата на ’91-ва година се провеждат парламентарни избори, на които СДС спечелва най-много мандати. Въпреки трудностите е конструирано правителство с министър-председател Филип Димитров. Но страната е в тежко икономическо положение и скоро новосформираният кабинет започва да търпи сериозни пасиви. На 12 декември синдикатите насрочват обща предупредителна национална стачка, която да се проведе на 8 януари 1992 г. (в разгара на президентската кампания). Поводът е “безпомощността на правителството и парламента в провеждането на икономическа реформа, срещу безотговорното отношение към безработните, пенсионерите и бедните, както и срещу бруталното погазване на синдикалните права и свободи на международното право" (2). Цялата година преминава под знака на тежката икономическа криза.

Писателят Георги Мишев предава образно всички настроения, които са обхванали обществото: “Така е останала в съзнанието ни зимата на ’91-ва година: гладна, с празни рафтове по магазините, с колите, чакащи за бензин от моста на Метеорологична станция до Корабчето на Шести километър; и с един камион, който се движеше по “Патриарх Евтимий” и хвърляше на тълпата подире му калъпчета чуждестранно масло и маргарин” (). В тази обстановка е в ход кампания за избор на български президент.

Регистрирани са 22 кандидат-президентски двойки, като основните претенденти са Желю Желев и Блага Димитрова (СДС); Велко Вълканов и Румен Воденичаров (БСП); Димитър Попов и Христо Генчев (БНДП); Благовест Сендов и Огнян Сапарев (ИК); Жорж Ганчев и Петър Берон (БББ). Освен икономическата криза, значение за резултатите от изборите има и започналото “роене” в дясно, като някои от малките партии издигат свои кандидати.

Номинацията на Желю Желев е естествена, но не и единодушна. По време на парламентарните избори през октомври 1991 г. действащият държавен глава съобщава пред медиите, че не е взел решение дали ще се кандидатира за поста (4). Нещо повече, анализирайки периодичните издания от този период, попаднахме на информации, които могат да бъдат тълкувани като сериозни колебания вътре в СДС относно кадровата политика за предстоящия вот. Изразител на тези настроения е йеромонах Христофор Събев. Неговите изказвания пред БНТ против кандидатурата на Желю Желев са повод президентът да изпрати открито писмо до СДС, в което излага мнението, че той е избран от нацията и в своята дейност трябва да бъде надпартиен (5). В този смисъл заявява, че би приел всяка критика и най-вече от СДС, но в неговата работа се ръководи от други цели. В писмото може да бъде търсено и послание към партията, че президентът ще се кандидатира, независимо дали с, или без подкрепата на Съюза.

Фактите показват, че за двете години, в които Желю Желев е държавен глава, той значително се е отдалечил от партията. Обстоятелството, че комуникацията кандидат – партийна организация се осъществява чрез медиите е показателен. Но писмото има и друга цел – то поставя СДС пред свършен факт. Д-р Желев заявява публично кои са поводите за неразбирателствата между личността и организацията и показва воля да продължи напред. В този момент, ако СДС издигне свой кандидат, той ще трябва да се бори не само с БСП, но и с действащия президент, който има високо обществено одобрение. С този ход Желю Желев парира опита да бъде бламиран от своята партия и поставя ръководството пред свършен факт.

По този начин противоречията са изчистени, СДС подкрепя кандидатурата на президента и започва работа и по самата кампания.

Ядрото на предизборния екип на Желю Желев е конструиран от кадри на опозицията. Ръководител на предизборния щаб е Христо Иванов, бивш председател на ЦИК на СДС (6). По оценката на съвременниците, той е делови човек, който съумява да изпълнява задачите си в срок. Постът, който е заемал, го е подготвил с достатъчно теоретични и практични знания за изборния процес.

За вицепрезидент е издигната кандидатурата на поетесата Блага Димитрова. Тя е сред най-уважаваните лица на опозицията и е приемана като символ на несъгласието с комунистическия режим преди 1989 г. В този смисъл нейната кандидатура допринася повече за мобилизиране на подкрепата на гласоподавателите, отколкото за подпомагане на предизборната кампания с политическа експертиза.

Поради големия времеви период липсват категорични сведения за другите преки участници в предизборния процес. Емил Кошлуков и Мирослав Севлиевски са привлечени от каузата, но липсва информация за точните им отговорости. Най-вероятно методическа помощ е черпена и от Републиканския международен институт (IRI). Обстоятелство, което най-вероятно оправдава атаките на опонентите на президента, че е съветван от чуждестранни специалисти. Пред медиите той категорично отрича, но във външнополитическия контекст на събитията подобни твърдения имат своята логика (7).

От помощ на кампанията е и опитът на по-старите опозиционни лидери, които са участвали в партиите забранени след 1947 г. За двете години като председател (президент) Желю Желев е сформирал и екип в администрацията, който най-вероятно също е допринесъл със своята експертиза (8). От не по-малко значение е и обстоятелството, че по време на изборите, Министерският съвет е конструиран от СДС. В този смисъл не малко организационна и информационна помощ е идвала от правителството.

През разглеждания период предизборните кампании разчитат и на доброволците. Не са редки случаите когато хората помагат с материали, труд и лична ангажираност за организацията и провеждането на изборите. Нещо естествено за българския политически живот през ’90-те години на XX век.

Налага се изводът, че през 1992 г. вече има кадри на опозицията, които са добили практически опит не само в правенето на избори, но и в управлението на държавата. Именно те са основното ядро, което съставлява и предизборния екип на президента Желю Желев. Нещо повече, голяма част от тези хора работят за предизборната кампания от 1990 г., когато в България идва едно от най-големите имена в рекламата – Жак Сегела (9). В този смисъл са имали възможност да почерпят практически опит директно от известния французин.

През периода 1990 – 1992 г. голяма част от обществото е ангажирано с процесите и лидерите на опозицията до голяма степен са завладени от лавината на промените в обществено-политическия живот. Митингите в цялата страна са ежедневни и е достатъчно да бъде обявена дата, час и място, за да бъде събрана публика. Организацията е толкова хаотична, че е възможно да попаднеш на трибуната на опозицията (10). Речите са емоционални и до голяма степен спонтанни.

След изборите за ВНС и предсрочните парламентарни избори, опозицията е научила някои важни уроци. Последното се потвърждава и в медийните изяви на кандидата. При тях той акцентира на няколко основни теми: мирния преход от комунизъм към демокрация; връщането на земята на собствениците; асоцииране с европейските ценности. Търпейки основни критики заради външния си вид и държание, съпругата му Мария Желева дава интервю, в което представя човека зад президентския пост – бащата и съпруга (11). Стратегически ход, който предполага професионално планиране за противодействие на основните критики на опонентите.

От анализа на кампанията се налага заключението, че президентът Желю Желев и екипът около него залагат на кампания на прекия контакт. Логичен избор с оглед все още неразвития медиен пазар. На политическите лидери се налага да правят обиколки на страната и лично да предават своите послания към гражданите. В по-голямата си част срещите са спонтанни – хората не се нуждаят от специална организация, ораторите не подготвят специални речи. До голяма степен кампанийните теми зависят от района – ако е селскостопански се говори за земеделие, ако е промишлен за икномиката и т.н.

Кандидатурата на СДС е улеснена и от нагласите в обществото. Редица известни личности и журналисти публично изразяват подкрепата си към действащия президент – Величко Конакчиев (12), Емил Кошлуков (13), такива са мненията, публикувани на страниците на печатните издания, без да са подписани с конкретни имена.

Ключов фактор е, че хората са имали време да се убедят какви са целите на опозицията. Докато през 1900 г. новите лица в политиката изглеждат плашещи със своите революционни за обикновения човек идеи, президента и правителството на СДС ги убеждават, че те нямат за цел да предадат националните интереси, например в полза на Република Турция. Всъщност последното е една от темите, по които СДС като цяло и кандидатите й в частност, търпят критики до 2000 г., когато ДПС постепенно преминава през центъра (НДСВ) до лявото (БСП) политическо пространство в коалиционната си политика. Интересна метаморфоза е претърпял и електоратът на БСП в това число – от националисти, по определението на д-р Желев за най-крайните й фракции през 90-те години на XX в., до стратегически партньор на Движението за права и свободи в началото на XXI в. Още в тези ранни години можем да открием крайните настроения срещу етническата партия, които по-късно дават поле за изява на политически формации като “Атака”.

Емблематичен момент от предизборната кампания е и телевизионният дебат между Желю Желев и Велко Вълканов. Липсва анализ на фактите, но по всяка вероятност това е първият телевизионен дебат между мажоритарни кандидати в България. Като цяло кандидатът на БСП се представя много по-слабо, като в един момент изпуска нервите си и директно нарича Желю Желев “турчин”. Крайното му аграсевно поведение отблъсква не малко хора, които остават пасивни или подкрепят друг кандидат.

Острото поведение срещу Желю Желев не е единичен случай. Всички кандидати припознават в него основния си враг. Атаките идват и от лявото и от дясното политическо пространство. Не липсват и примери на негативната кампания. Интересен и малко наивен от позицията на времето е преразказаният случай от в. “Труд”. След среща на Желю Желев със симпатизанти в гр. Перник се появяват плакати, в които се твърди, че той не вярва в Бога и се призовава “Християни, не гласувайте за безбожника Желю” (14) . Пример на елементарна форма на предизборна комуникация.

Очакванията на съвременниците са, че Желю Желев ще бъде преизбран още на първия тур. Това не само не се случва, а изборният резултат на кандидата на БСП Велко Вълканов се доближава до сочения за фаворит. На проведените на 12 януари 1992 г. избори левицата получава 30,49% (1 546 843 гласа), а Желю Желев води с резултат 44,58% (2 261 913 гласа). Голямата изненада е кандидатурата на Жорж Ганчев, получила 16,81% (853 044 гласа) (15).

Два дни след изборите, на 14 януари 1992 г., на страниците на в. “Труд”, журналистът Тошо Тошев обобщава, че има две големи изненади от вота – неочаквано големият брой гласоподаватели за Жорж Ганчев и обстоятелството, че ще се наложи да се проведе втори тур за определяне на първия пряко избран президент на Република България (16). Противно на очакванията липсва граждански ентусиазъм за участие в историческия вот. Оказва се, че президентските избори не успяват да мотивират половината от българския електорат. Тенденция, която се запазва и до днес.

Заслужава да бъде отбелязано, че във времето между двата тура, на 15 януари 1992 г., Желю Желев извършва един емблематичен за неговото управление акт – признаването на Република Македония. Действие, което е възможно да е повлияло на електората, имайки предвид, че през разглеждания период темата за Югозападната ни съседка фигурира често в периодичния печат и в този смисъл е във фокуса на общественото внимание.

На втория тур се случва очакваното – Желю Желев е избран за президент на Република България с 52,79% (2 726 766 гласа). Вълко Вълканов подобрява резултата си, но изостава с 47,21% (2 438 294 гласа) (17). Интересна подробност е, че преди започване на предизборната кампания в общественото пространство се обсъжда вариантът за кандидат на БСП да бъде определен Благовест Сендов. Впоследствие той е издигнат от Инициативен комитет и получава 113 897 гласа на първия тур. Имайки предвид близките резултати, остава въпросът дали една по-умерена кандидатура на левицата е имала шансове за успех.

Общата оценка е, че предизборната кампания не фокусира общественото внимание. Информациите, свързани с нея, в печатните издания са спорадични, което е предопределено от положението в страната. Дискусионен е и въпросът доколко Коледните и Новогодишни празници са най-подходящото време за провеждане на предизборна кампания.

Национална стачка, инфлация, разпадане на СССР и Югославия, всичко това привлича вниманието на гражданите. В контекста на подобни събития дори първите преки избори за държавен глава не са в състояние да спечелят обществения интерес. Всички са учудени от ниската избирателна активност, която не позволява кандидатът да бъде избран още на първия тур. Обстоятелство, което бележи трайна низходяща тенденция през следващите десетилетия. Вотът от 1992 г. остава в историята с най-високата електорална активност по време на избори за държавен глава. Кампаниите през следващите години изместват тази граница все по-ниско, правейки от позицията на времето изборната активност от 1992 г. непостижимо висока.


Цитирана литература:

(1) Виж напр. Дайнов, Е. 2000 г. Политическият дебат и преходът в България. София: "Фондация българска наука и култура"

(2) в. “Труд”, 12.12.1991 г., бр. 240 (13 559), стр. 1

(3) в. “Труд”, 31.12.1991 г., бр. 253 (13 572), стр. 3

(4) Виж в. “Труд”, 14.10.1991 г., бр. 196, (13 515), стр. 1

(5) Виж. в. “Труд”, 28.11.1991 г., бр. 230 (13 549), стр. 3

(6) Всъщност не срещнахме никъде категорична информация за това. В статия във в. “24 часа” (18.12.1991 г., бр. 209, стр.3) се съобщава, че д-р Желев иска именно г-н Иванов за председател на своя щаб, докато СДС лансира Евгени Михайлов. В проведеното интервю президентът не можа да си спомни имената на въпросния човек, но посочи фамилията “Иванов”. Поради засичането на двата източника приемаме, че става въпрос за една и съща личност.

(7) Виж в. “24 часа”, 03.01.1992 г., бр. 7 (225),

(8) Виж Желев, Ж. 2010. “Въпреки всичко. Моята политическа биография”. С.: изд. “Колибри”, стр. 445 – 448

(9) Неговите спомени от България и съвместната му работа с демократичното движение са разказани в мемоарната му книга “Имало едно време избори”.

(10) В своята автобиография, Желю Желев разказва случай, при който поради грешка на организаторите, се озовава на трибуната на митинг на БСП.

(11) Виж. в. “Труд”, 8.01.1992 г., бр. 5 (13 577), стр. 3

(12) Виж. в. “Труд”, 02.12.1991 г., бр. 232 (13 551), стр. 1

(13) Виж в. “Труд”, 10.01.1992 г., бр. 7 (13 579), стр. 3

(14) Виж в. “Труд”, 10.01. 1992 г., бр. 7 (13 579), стр. 2

(15) Димитров, Д., К. Иванов. 1997. Има ли вотът устойчива структура. В: Българските избори 1900 – 1996 г. София: изд. „Демократични традиции – Деметра“, стр. 70

(16) В. “Труд”, 14.01.1992 г., бр. 11 (13 583), стр. 2

(17) Димитров, Д., К. Иванов. 1997. Има ли вотът устойчива структура. В: Българските избори 1900 – 1996 г. София: изд. „Демократични традиции – Деметра“, стр. 74




Тема
» Политика
» Икономика
» Гражданско общество

Търсене